Под този навес живееше чудовищното гнило царство на растенията паразити, родени от тлен и процъфтяващи в мрака на смъртта. И Басет се промъкваше през тези мрачни дебри, преследван от плъзгащите се сенки на людоедите — духовете на злото, които не се решаваха да влязат в бой с него, но твърдо знаеха, че рано или късно ще го изядат. Басет си спомняше, че в минутите на прояснение се чувстваше като ранен бизон, преследван из прерията от глутница койоти, прекалено страхливи, за да го нападнат, но уверени, че краят му е неизбежен и тогава ще се натъпчат на воля. И както рогата и твърдите копита на бизона го защитаваха от койотите, така пушката на Басет държеше на безопасно разстояние размазаните сенки на диваците от Соломоновите острови.

Но настъпи денят, когато Басет стигна до тревиста равнина. Джунглата изведнъж свърши като отрязана с божествен меч. Зловещата черна стена на гората се издигаше на височина стотина фута и непосредствено в подножието й растеше мека нежна трева, която радваше окото и се простираше на много километри. Равнината свършваше с планински зъбер, издигнат още в древни времена от някое земетресение и размит от тропическите дъждове. Басет се опияняваше от вида на тази трева. Той пълзеше, вдишвайки аромата й, потапяше с наслада лице в нея и накрая се разрида.

И в този миг отново се чу чудният мощен звук, ако в думата „мощен“, както по-късно често мислеше Басет, можеха да се вместят безпределността и неговата нежност. Бе нежен като никой друг звук на света, бе титанично могъщ, сякаш го раждаше металното гърло на някакво неизвестно чудовище. Гласът сякаш зовеше Басет през безкрайните простори на саваната, благославяйки многострадалната му измъчена душа.

Басет си спомни как лежеше неподвижно, заровил мокрото си от сълзи лице в тревата и, вече без да плаче, се вслушваше в чудния глас и недоумяваше как е могъл да го чуе от брега на Рингману.