Следващите дни и нощи се запечатаха в паметта му като някакъв кошмар, но добре запомни една гледка. Внезапно забеляза, че се намира в дивашко селище и видя как старците и децата се втурват към джунглата. Избягаха всички, освен едно същество. Някъде точно над главата си Басет чу скимтене, идващо сякаш от ранено животно, и го обхвана ужас. Той погледна нагоре и видя момиче или по-скоро млада жена, която висеше на дървото под лъчите на жаркото слънце, вързана за едната си ръка. Вероятно висеше така от не един ден. Това личеше по изскочилия от устата й подпухнал език. Все още живо, съществото с ужас го наблюдаваше. Вече не може да й се помогне, помисли си Басет, гледайки подутите, явно счупени на няколко места крака и реши, че ще бъде най-добре да я застреля. Тук спомените изчезваха. Басет не знаеше дали е стрелял в жената, не можеше да си представи по какъв начин е попаднал в това село и как е успял да се измъкне от там.

Много смътни видения се сменяха в главата на Басет, когато си спомняше тези ужасни странствания. Картините изчезваха така бързо, както се появяваха. Той се видя как нахлу в друго село от десетина колиби и със сачми прогони всичките му обитатели в джунглата. В селото остана само един грохнал старец, който нямаше сили да бяга. Той плюеше в белия човек, кълнеше и злобно ръмжеше, когато Басет измъкваше от пръстената пещ ухаещо печено прасенце, повито в листа. Тук, в това село, Басет беше обхванат от безсмислена жестокост. Като свърши с яденето, той взе едно бутче със себе си и на тръгване подпали с лупата покрива на колибата.

Но още по-незаличима следа остави в душата на Басет зловонната влага на джунглата. Самият въздух беше пропит от зло, там винаги цареше сумрак. Слънчевите лъчи с труд пробиваха плътната зеленина на листата, които образуваха нещо като покрив на височина стотина фута от земята.