Един път — този спомен и сега, след толкова време, предизвикваше доволния му смях — Басет видя над главата си нечия сянка, която се спотаи, щом той погледна нагоре. Не можа да види нищо, но въпреки това рискува и изстреля заряд едри сачми. С пронизителен писък, като разярена дива котка, сянката рухна през зеленината на клоните и се стовари в нозете му. Като продължаваше да реве от ярост и болка, дивакът впи зъби в твърдата кожа на ботуша на Басет. Но той, без да губи време, с удар в главата го накара да замлъкне навеки. Оттогава Басет така свикна с жестокостта, че споменът за това произшествие го накара да се усмихне.

Каква зловеща нощ последва след това! Няма нищо чудно, че всевъзможните видове тропическа треска се бяха вселили здраво в него, мислеше Басет. Спомни си тази мъчителна нощ, когато болката от раните му се струваше дреболия в сравнение с мъките, причинявани му от пълчищата москити. Нямаше спасение от тях, а не смееше да запали огън. Насекомите наляха толкова отрова в тялото му, че до сутринта очите му подпухнаха. Той се луташе като сляп в някакво тъпо вцепенение и му беше безразлично кога ще му отрежат главата и ще я опекат като на Сагава. За едно денонощие рухна физически и морално. Басет едва не полудя от огромната доза москитна отрова, която се изля в кръвта му. От време на време стреляше в сенките, които го следваха по петите. През деня насекомите продължаваха да го мъчат, а отвратителните мухи на цели ята се врастваха към кървящите му рани; трябваше да ги изтръсква и да ги мачка.

В този ден до Басет отново достигна странният звук, който заглуши барабаните на диваците, но вече се чуваше по-отдалече. И тогава той допусна съдбоносна грешка. Като мислеше, че е направил кръг и източникът на звука се намира между него и брега на Рингману, Басет тръгна назад, предполагайки, че върви към крайбрежието. В действителност той навлизаше все по-дълбоко в дебрите на този неизследван остров. Тази нощ омаломощен заспа между преплетените корени на една смокиня, предавайки се изцяло във властта на комарите.