— Там голям шум, това лошо, там зъл дух — говореше Сагава.

И се оказа прав. Нима още същия ден не му отрязаха главата? Басет потрепери при този спомен. Сагава вероятно беше изяден от тези „лош хора, които седят в храсти“. Басет си представи момчето такова, каквото го видя за последен път — без оръжие и без товар — проснато на тясната пътечка и обезглавено. Да, това стана за някакви си секунди. А само минута преди това Басет видя как Сагава върви след него, прегърбен под товара си. Скоро и той самият изпадна в отчаяно положение. Басет огледа обезобразените чуканчета на пръстите на лявата си ръка, после предпазливо опипа белега на тила си? Замахването на томахавката беше мълниеносно, но Басет успя да отдръпне глава и да отклони удара с ръка. Той заплати за живота си с обезобразените пръсти и неприятната рана на черепа. С един изстрел Басет повали дивака, който едва не го уби, после разпиля туземците, стълпили се около тялото на Сагава, и с удовлетворение отбеляза, че основният заряд беше попаднал в този, който беше хукнал с главата на убития в ръце. Всичко това стана само за миг. На тясната пътека, изпотъпкана от дивите свине, останаха само той, убитият туземец и тялото на Сагава. От тъмните джунгли, издигащи се от двете страни на пътеката, не се чуваше нито звук, нито някакви признаци на живот. За първи път в живота си Басет убиваше човек и при вида на резултата от изстрела започна да му се повдига.

После се втурнаха да го преследват. Басет тичаше по пътеката, а диваците се оказаха между него и брега. Той не знаеше колко души са, защото не ги виждаше. Можеше да бъде само един, можеха да бъдат и сто. Басет беше сигурен, че някои от тях се прехвърляха по клоните, но той само от време на време виждаше безшумно плъзгащи се сенки. Звук на тетива също не се чуваше, но неизвестно откъде към него често се устремяваше ято от къси стрели; те със свистене се забиваха в стволовете на дърветата и падаха на земята. Остриетата им бяха от кост, пъстрите пера от колибри, които преливаха в многоцветна дъга…