Когато престана да усеща последното дихание на звука, Басет отново погледна часовника. Беше изминал час, преди този тръбен архангелски глас да се разтвори в небитието.

„Значи това е неговата тъмна кула?“ — мислено попита Басет, спомняйки си Браунинг и гледайки сухите си като на скелет ръце. И се усмихна на изникналия във въображението му образ на Роланд, поднасящ към устните си ловджийския рог със също такива слаби ръце. Месеци или години, питаше се той, изминаха от деня, когато за първи път чу този тайнствен призивен глас на брега на Рингману? Басет не би могъл да отговори на този въпрос даже ако от това зависеше животът му. Болестта продължаваше твърде дълго. Басет съдеше за нея по промеждутъците, през които беше в съзнание. Но той не можеше да каже колко дълги бяха периодите на кошмари и несвяст.

А как ли вървят работите на Бейтмън, капитана на шхуната „Нари“, който се занимаваше с вербуване на чернокожи? Дали най-сетне е умрял от алкохолен делириум пияницата помощник-капитан?

Басет отпъди празните мисли и се опита, без да бърза, да си спомни всички събития, случили се с него от деня, когато на брега на Рингману за първи път чу тайнствения зов от дълбините на джунглата и тръгна насреща му. Сагава се съпротивяваше. Басет отчетливо си спомни странното му маймунско личице, на което беше застинал ужас, гърба му, превит под тежестта на калъфите за колекции, пушката и задължителната за естествоизпитателя мрежа в ръцете му. Сагава изплашено бъбреше на разваления си английски: „Мой се бои, в гората много лош хора седи в храсти.“

Басет тъжно се усмихна, спомняйки си за това. Въпреки страха си момчето от Ню Хановър му остана вярно и без колебание го последва в джунглата да търсят източника на чудния звук. Не, този звук не можеше да бъде издаван от дънера с изгорена сърцевина, който разнасяше из дълбините на джунглата вестта за война, както отначало си помисли Басет. И още веднъж сбърка, като реши, че източникът на звука се намира на не повече от час път и че до обяд непременно ще се върне на шхуната.